Присъствието на творението е въплътено в песента чрез връзката между всички човешки същества, които идват и си отиват, изграждайки живота си чрез корените на своите семейства и предци.
Песента започва и завършва своята история около великолепно вековно дърво, което е едно от последните останали дървета от Великата българска гора. Това дърво пази стари спомени. Видяло е и добро и лошо. То помни. Идеята, която стои зад присъствието на дървото е да се пресъздаде майката природа, превъплътена в плът и кръв, която да разкаже за своята радост, както и огромна скръб, която носи в себе си, виждайки в какво се превръщат човешките мечти.
Тъмната сянка, показана в клипа, е въплъщение на изгубената душа. Затова героят няма лице, нито плът. Тази душа е отчаяна и напълно затворена в собствения си затвор от страх и забравени мечти, където се лута напълно отчаяна и загубила всякаква надежда. От друга страна, детето олицетворява началото на живота и неговата чистота. Детето е надеждата за живот и пресичайки пътя си със сянката, в различни измерения на мисълта и съзнанието, предизвиква тази загубена душа да намери пътя си към светлината.
Присъствието на детето в мислите на загубената душа, я предизвикват да се отърси от демоните си и да потърси спасение . Достигането до морето е краят на изгубената надежда и началото на светлината. За да намери спасение и да се освободи от демоните си, душата преминава отвъд стените на отчаянието си и избира светлината.
Режисьор: Петър Томов/ 359 Degrees
Помощник-режисьор: Ивайло Станчев
Монтаж и постпродукция: Петър Томов
Пилот на дрон: Ивайло Станчев/ Seagull Flying Company
Директор на продукция: Петър Томов
Оператори:
Петър Томов
Калин Илиев/ WonderSwamp
Актьори:
Мартин Николов
Мая Фелдман
Яни Атанасов
Ден след ден си обещаваме, че утре ще е различно.
Ден след ден си казваме в очите, че ще бъдем различни.
Вглеждаме се в лицата на случайно минаващите хора и се питаме – защо са толкова тъжни?
Вглеждаме се в очите им и виждаме само празнота.
Оглеждаме се във витрините и виждаме същата тъга.
Нима всички останали са отражение на нашата душа?
Ден след ден си казваме, че утре ще сме по-добри и по-човечни.
Объркани разтърсваме глави и се вглеждаме в огледалото, за да сме сигурни, че не сме сами.
Всяка вечер се прибираме и благодарим, че този ден е свършил.
Молим се за следващия – дано да е различен.
Ден след ден се вглеждам в очите ти и виждам, че живеем като сенки.
Отдавна забравили кои сме и защо сме тук.
Виновните ги няма,
а жертвите не знаят нищо.
Забравили са, за да не боли.
Живеем като сенки върху земя, без капчица покой в душите си.
Мечтите нямат възраст. Нямат име.
Живеят близо до сърцата ни. Не си отиват никога.
Ние ги забравяме.
Като стара и любима снимка, скрита в кутия под леглото.
Там някъде сме заровили и усмивката си от любимото си лято.
Преследваме живота, с твърде много скелети в гардероба.
Очите ни се вглеждат в огледалото и не могат да се разпознаят.
Останали са само две стрелки.
За минути и секунди.
Часовникът тиктака оглушително в съня ни.
Времето лети като река
Отвъд сенките в душите ни.
Ще се боря за Вас
За всички отвъд
Само намерете обратния път към светлината.
И някога ще дойде ден, който няма да е съществувал.
Ще бъдеш някъде, където дните са изяли слънцето,
а сънищата ще са спомени с причина.
Някога ще бъдеш някой, който не е съществувал,
но ще помниш, че си живял, защото си можел да летиш,
дори с пречупена душа.
Автор: Стела Атанасова